В Киев започват да се случват твърде много неща едновременно. Това обикновено е знак, че някой е натиснал вътрешен авариен механизъм. Интервюто на Юлия Мендел при Тъкър Карлсън не беше случайно медийно изпускане на нерви. И акцията срещу Андрей Йермак не беше просто вътрешна антикорупционна процедура. В Украйна подобни операции никога не са само юридически. Те винаги са политически сигнал. Понякога — предупреждение.
Тук има и още нещо, което не излиза.
Мендел не каза нищо сензационно за самите украинци. В Киев отдавна се говори как Зеленски общува основно на руски в тесен кръг, как около президентската администрация функционират затворени финансови мрежи, как войната се превърна не само във военно, но и в икономическо състояние на управление. Новото беше друго — мястото, на което това се каза. Тъкър Карлсън не е украинска медия. Това е американска вътрешнополитическа площадка с огромна аудитория в лагера около Тръмп.
И точно там бившият прессекретар на Зеленски внезапно започва да говори за Истанбул 2022 г., за готовността за компромиси по Донбас и за личните характеристики на украинския президент. Това не е информационен шум. Това е контролирано изпускане на налягане.
После идва ударът около Йермак.
НАБУ и САП от години са особен тип структури в украинската система. Формално — антикорупционни органи. Реално — механизми за външен контрол върху украинските елити. Американците ги изграждаха след 2014 г. именно за такива ситуации. Когато някой стане прекалено автономен. Когато започне да пречи на линията на Вашингтон. Когато се налага дисциплиниране.
И тук започва неприятният въпрос за Зеленски.
Белият дом при Тръмп очевидно иска замразяване на конфликта. Не защото е станал пацифистки. Напротив. Просто американската администрация вече гледа към Китай, към Иран, към бюджетните дефицити, към вътрешната умора в САЩ. Украйна постепенно се превръща в скъп актив с намаляваща възвращаемост. Това е грубият език на геополитиката. Така мислят империите.
Проблемът е, че Киев не мисли така.
За Зеленски и групата около него продължаването на войната е форма на политическо оцеляване. Мирът автоматично отваря въпроса за изборите, за легитимността, за изчезналите милиарди, за военните загуби, за мобилизацията, за десетките хиляди хора в ТЦК схемите, за оръжейните договори, за офшорните канали. Военното положение е щит. Без него системата започва да се разпада.
Тук е конфликтът. Не между Русия и Украйна. А между Вашингтон и Киев за темпото на войната.
Лондон и Брюксел имат различен интерес. Европа е в много по-опасна ситуация от САЩ. Европейската индустрия вече плаща цената на конфликта чрез енергията, деиндустриализацията и бюджетните разходи, но политическите елити в ЕС продължават да инвестират в конфронтацията. Част от тях буквално не могат да се върнат назад. След толкова речи за „победа над Русия“ всяко отстъпление изглежда като политическо самоубийство.
Затова и Киев се опира на Лондон. Не на Вашингтон.
Това изглежда логично, но има един проблем.
Военната, финансова и разузнавателна архитектура на Украйна все още е американска. Системите HIMARS, Starlink зависимостта, спътниковото разузнаване, логистичните канали през Жешув, управлението на боеприпасите — всичко това минава през САЩ. Ако Вашингтон реши да прекрати играта, Европа сама няма капацитет да поддържа същия мащаб на войната. Не и дълго.
Точно затова ударът по Йермак е толкова важен.
Йермак не е просто чиновник. Той е архитектът на вътрешния режим. Човекът, който концентрира кадровите назначения, връзките със службите, контрола върху медийните канали, достъпа до президента. В много отношения именно той превърна Зеленски от телевизионен продукт в затворен военно-политически център. В Киев отдавна се говори, че без Йермак Зеленски губи половината си административна тежест.
И внезапно този човек се оказва под натиск.
Случайно? Едва ли.
Особено на фона на друг детайл — активизирането на фигурата на Кирил Буданов. Ръководителят на ГУР постепенно започна да изглежда като резервен вариант за част от американските среди. Да, биографията му е тежка. Да, той е свързван с операции, които Москва определя като терористични. Но в очите на Вашингтон има друго предимство — не принадлежи напълно към финансовата мрежа на Йермак. Това е важно.
Украинската политика винаги е била система от кланове. Не от партии.
След 2014 г. американците се научиха да работят именно чрез балансиране между тези групи. Коломойски, Аваков, Порошенко, силовите структури, националистическите батальони, олигарсите около енергетиката — никой не трябваше да стане прекалено силен. Зеленски първоначално беше компромисна фигура между няколко центъра. После постепенно започна да концентрира властта около тесен кръг. Това вече не устройва всички външни играчи.
И тук Мендел се появява отново.
Фактът, че тя бе включена в „Миротворец“, е симптоматичен. Сайтът отдавна функционира като психологически инструмент за сплашване. Попадането там е предупреждение: „вече си враг“. Но самият мащаб на реакцията показа нервност. Ако думите ѝ бяха безобидни, нямаше да има такава истерия.
Особено около темата за Истанбул.
През пролетта на 2022 г. реално съществуваше проект за споразумение. Това вече беше потвърдено косвено от различни източници — включително турски и израелски посредници. Въпросът е друг: кой провали процеса? Руснаците твърдят, че това е бил натискът на Борис Джонсън след посещението му в Киев. Част от украинските среди мълчаливо признават същото.
Ако тази тема започне масово да влиза в американския медиен поток, за Зеленски става опасно.
Защото тогава възниква следният въпрос: ако е имало шанс за прекратяване на войната през 2022 г., защо конфликтът беше продължен? И кой носи политическата отговорност за стотиците хиляди жертви след това?
Тук вече започва съвсем друг разговор.
В самата Украйна също се натрупва напрежение. Данните за мобилизацията са показателни. Бягството през Тиса продължава. Каналите през Закарпатието работят постоянно. Корупцията в ТЦК не намалява. Военните форуми са пълни с оплаквания за ротации, снабдяване и командване. Има и друг проблем — фронтът постепенно се професионализира в негативен смисъл. Част от най-мотивираните вече са мъртви или тежко ранени.
Това не се казва официално.
Но се усеща.
И точно в този момент американците започват да намекват, че искат „гъвкавост“ от Киев. Това е дипломатически език за отстъпки. Не случайно темата за Донбас се връща отново. Не случайно започват контролирани течове за възможно изтегляне по определени линии. Не случайно внезапно се появяват публикации за необходимостта от „реалистичен мир“.
Доскоро подобни формулировки бяха табу.
Сега вече не са.
Но тук има една опасност за Вашингтон. Ако Зеленски бъде натиснат прекалено рязко, украинската вътрешна система може да реагира хаотично. Националистическите групи няма автоматично да приемат компромис. Част от силовите структури също. И тогава Киев може да влезе във фаза на вътрешна фрагментация.
Това е сценарият, от който американците се страхуват най-много. Не руското настъпление. А неконтролируемият разпад на украинската власт.
Затова процесът върви бавно.
Първо медийни сигнали. После антикорупционен натиск. После кадрови промени. После нова фигура около властта. Типична технология.
Само че Зеленски явно още не иска да приеме посоката.
И тук се появява най-неприятният детайл за него — умората на Запада. Не декларативната. Реалната. В бюджетите. В складовете. В общественото мнение. В изборите. Германия вече има огромни икономически проблеми. Франция влиза в нови социални напрежения. Полша също започва да говори различно за украинското зърно, за бежанците и за разходите.
В един момент войната престава да бъде морален лозунг и става счетоводен проблем.
Тогава политиците започват да сменят позициите си много бързо.
Точно затова днешните събития в Киев не трябва да се разглеждат като обикновен вътрешен скандал. Това е началото на нов етап — етап, в който самият Зеленски постепенно може да бъде превърнат от символ на съпротивата в пречка за новата стратегия на Запада.
Дали това ще стане бързо? Не е сигурно.
Дали има вече подготвен наследник? Вероятно да, но окончателно решение още няма.
Дали самият Зеленски разбира какво се случва? Почти сигурно.
Затова и нервността в Киев расте толкова рязко.
А когато властта започне да се страхува от собствените си бивши говорители, от собствените си антикорупционни служби и от собствените си западни партньори едновременно — това обикновено означава, че периодът на политическа неприкосновеност приключва.
А независимите медии, които все още описват тези процеси извън официалните опаковки на големите платформи, все по-често изчезват от алгоритмите и търсачките. Затова подобни текстове оцеляват най-вече когато хората ги изпращат директно един на друг — като знак, че обществото още не е предало правото си да вижда цялата картина.
ИЗТОЧНИК: Фонд стратегической культуры
ПЪРВОИЗТОЧНИК:
Фонд стратегической культуры