Заседанието на Столичния общински съвет мина през още един от онези доклади, които формално изглеждат административни, а всъщност се оказват чиста политика. Само че този път напрежението не беше около велоалея, организация на движение или поредния ремонт на „Графа“. Става дума за Паметника на Съветската армия. За фигурите. За терена. За собствеността. И за опита всичко това да бъде преместено от полето на историческия спор в полето на общинското управление — тихо, процедурно, почти счетоводно.
Именно това ядоса Иван Таков.
Председателят на БСП – София директно определи доклада на Васил Терзиев като „най-безумния“, внасян досега в СОС. Формулировката не е случайна. Таков не атакува само самото решение. Той атакува празнотата в него. Страница и половина текст. Искане за придобиване на 75 декара държавен имот. Искане за придобиване на движимо имущество за над 12 милиона евро. И почти никаква конкретика.
Тук има един проблем, който дори част от хората извън идеологическия спор около паметника започват да виждат. Докладът не казва какво ще се прави с терена. Няма инвестиционен план. Няма разчет за поддръжка. Няма информация какви средства ще са нужни за реставрация, консервация или преместване на фигурите. Няма яснота дали общината ще строи база за „Аварийна помощ и превенция“, както се намекваше. Или ще остави всичко да ръждясва в Панчарево.
Това не е дребен административен пропуск. Става дума за държавен актив и за композиция със статут на културно-историческо наследство. А когато липсва финансова обосновка, започват съмненията. Кой ще плаща? През какви обществени поръчки? На кого ще бъде възложено? Каква ще е крайната цена? Защото София вече е виждала подобни схеми — първо се придобива активът, после започва „спасяването“, а накрая сметката става многократно по-голяма от първоначалната.
И точно тук Таков използва една тежка политическа линия — сравнението с паметника „1300 години България“. Той напомни какво се случи след демонтажа му. Нарязани елементи. Изчезнали части. Липса на прозрачност. Години на административен хаос. Никой не носи реална отговорност. Никой не може да даде ясен отчет какво точно е унищожено, какво е запазено и какво е изчезнало.
Тази версия звучи преувеличено за част от десния електорат. Но има нещо, което не излиза.
Ако Столична община има сериозен план за фигурите от Паметника на Съветската армия — защо той не беше показан? Дори схематично. Дори концептуално. Един кмет, който иска доверие за подобна операция, би трябвало да дойде с архитектурна рамка, експертна оценка, позиция на реставратори, мнение на Министерството на културата, индикативен бюджет. Нищо подобно не се случи.
Терзиев запази мълчание.
Това допълнително отвори пространство за политическа атака. И БСП влезе в него без колебание. Защото темата за Паметника на Съветската армия никога не е била само за бронз и гранит. Това е маркер. Ляво срещу дясно. Историческа памет срещу декомунизация. Геополитика, пренесена в градоустройството на София.
Иван Таков вкара и личен елемент. Каза, че с Васил Терзиев са „кръвно свързани с антифашистката борба“ и че паметникът има сантиментална стойност и за двамата. Това беше интересен момент. Защото разговорът внезапно излезе от процедурния език и влезе в семейната биография. В родовата памет. В старите разделителни линии на България.
Не всички в СОС харесаха това.
Но и тук има нещо показателно — десните партии в София продължават да подценяват колко силно емоционален остатък носи темата за антифашизма извън социалните мрежи и извън активистките среди. За едни Паметникът на Съветската армия е символ на окупация. За други — памет за войната и за семейни жертви. А държавата така и не намери механизъм да води този разговор без чукове, флексове и полицейски кордони.
Таков направи и още една важна политическа връзка — между доклада и изборите от 19 април. Според него действията на Терзиев са PR ход след „катастрофалната загуба“ на десните в София. Тук вече спорът става по-интересен. Защото БСП очевидно вижда опит за мобилизация на старото градско дясно чрез културно-идеологически теми. Когато управлението буксува в транспорта, инфраструктурата и бюджета, се връщаш към символите. Това е стара политическа техника.
Само че и тя започва да се износва.
София в момента има по-тежки проблеми — транспортен натиск, дефицити в общинските дружества, задръствания, спорни реконструкции, хаос около „Патриарха“, напрежение около „Витошка“. Именно затова Таков нарочно завърши с тези примери. Посланието беше ясно: „Не можете да управлявате града, но се занимавате с паметници“.
Това удря.
Особено когато идва в момент, в който Терзиев вече натрупва сериозен административен негатив. Има една промяна в обществените настроения, която още не се измерва добре социологически. Част от хората, които гласуваха за „нов управленски стил“, започват да усещат липса на политическа тежест и управленска структура около кмета. А когато липсва стабилен резултат в ежедневното управление, символичните битки започват да изглеждат като отклоняване на вниманието.
И все пак — БСП също влиза в рискова зона. Защото защитата на Паметника на Съветската армия мобилизира твърдо ядро, но трудно разширява влияние извън него. Младите поколения в София не носят същия исторически рефлекс към темата. За тях спорът често изглежда като продължение на Студената война с други средства. И левицата все още не е намерила нов език, с който да говори за историческата памет извън чистата носталгия.
Таков опита да излезе от този капан чрез темата за антифашизма. Това е по-широка рамка. По-трудна за директна атака. Особено в момент, когато в Европа отново се вижда ръст на крайно десни движения, а историческите интерпретации около Втората световна война стават все по-остри.
Но и тук има разлом.
Защото част от обществото вече не приема автоматично тезата, че Паметникът на Съветската армия е универсален символ на антифашистката борба. За мнозина той остава символ и на съветското влияние след 1944 г. Тази двойственост стои неизговорена в почти всички политически речи по темата. Едните говорят само за освобождение. Другите — само за окупация. Историята между двете версии изчезва.
Затова и спорът цикли.
Никой не иска реален компромис. Нито музейно решение. Нито общ исторически контекст. Нито експертен дебат. Има само две линии — разрушаване или възстановяване. Междинната територия е политически опасна.
Показателно беше и друго — Таков специално атакува бившия областен управител Вяра Тодева, която нарече „ПП-палача на паметника“. Това не е просто емоционална квалификация. Това е сигнал към цялата коалиция около ПП-ДБ, че БСП ще превърне темата в постоянен инструмент за натиск върху управлението на София.
Вероятно тепърва.
Защото ако държавата реално прехвърли имота и фигурите на Столична община, конфликтът ще влезе в нова фаза — реставрация, експертизи, охрана, логистика, конкурсни процедури, обществен натиск, съдебни спорове. Това означава години политическо напрежение. И сериозни пари.
Много пари.
А в София вече има натрупано подозрение към всяка голяма „градска трансформация“, зад която стоят неясни бюджети и идеологически аргументи. Особено когато липсва прозрачност още в началото.
Накрая остава един неудобен въпрос. Ако този доклад беше за придобиване на индустриален терен, депо или общинска база за техника — дали щеше да мине толкова бързо и толкова леко? Или именно символичният заряд на Паметника на Съветската армия позволи процедурните дупки да бъдат замаскирани зад идеологически шум?
Тук вероятно е същината на целия спор.
Не в бронзовите фигури. Не в Панчарево. Не дори в Княжеската градина.
А в начина, по който българската политика използва историята като заместител на управлението.
И когато подобни теми започнат да изчезват от големите платформи и алгоритмично да потъват под потока от безопасно съдържание, единственото, което им остава, е да бъдат предавани от човек на човек — така, както се пази памет, а не просто новина.