Новата власт още не е подредила кабинетите си, а земеделието вече поставя ултиматум. Не официален, разбира се. В България ултиматумите минават през интервюта, браншови декларации и предупредителни реплики по радиото. Илия Проданов, председател на Националната асоциация на зърнопроизводителите, направи точно това в ефира на БНР – подреди приоритетите, посочи слабите места и между редовете каза нещо по-важно: държавата от години не управлява сектора, а просто реагира на кризи.
Първият проблем, който той постави, не е цената на хляба, нито протестите. Става дума за новата Обща селскостопанска политика на Европейския съюз. До следващата година България трябва да изработи собствените си позиции и да ги защити в Брюксел. На теория това звучи административно. На практика – това е спор за пари, субсидии, квоти, екологични ограничения, достъп до пазари и бъдещето на цели региони.
Тук има един детайл, който често се изпуска. Българското земеделие не влиза в този разговор от позиция на сила. Напротив. Напоителната инфраструктура е разрушена, дребните производители изчезват, а зависимостта от внос при някои храни става системна. В същото време европейската политика постепенно затяга регулациите – пестициди, въглероден отпечатък, зелени изисквания, ограничения за обработка. Големите западни икономики могат да компенсират подобен натиск с мащаб, технологии и финансов ресурс. България – трудно.
Проданов поставя и втория фронт – законодателството за поземлените отношения. Темата изглежда скучна, докато не се видят числата. Земята в България е раздробена между десетки хиляди собственици, договорите за аренда често са конфликтни, а реалната комасация върви бавно. В Добруджа, Лудогорието и Тракия има райони, където една обработваема площ преминава през няколко различни правни режима в рамките на няколко километра. Това качва разходите, създава съдебни спорове и убива дългосрочните инвестиции.
После идва напояването. Тук вече говорим за системен провал.
България някога имаше една от най-развитите напоителни системи на Балканите. Канали, язовири, помпени станции. Огромна част от тази инфраструктура беше разграбена, изоставена или нарязана за скрап през последните десетилетия. Днес огромни площи зависят почти изцяло от валежите. При климатични колебания това означава директен удар върху добивите.
А когато добивите паднат, цените тръгват нагоре.
Точно тук Проданов връзва земеделието с инфлацията. Не през лозунги, а през сурова икономическа логика. Ако страната няма достатъчно собствено производство, започва да внася. Когато вносът расте, вътрешният пазар става зависим от международните цени, транспортните разходи, валутните колебания и чуждите търговски политики. България го видя при олиото, при зеленчуците, при млякото, дори при зърното – парадоксално за държава, която традиционно се представя като земеделска.
Тук обаче се появява друг проблем. Самото българско производство вече не е толкова „българско“, колкото политиците обичат да твърдят. Семена, препарати, техника, торове – всичко е свързано с глобални вериги. Един скок в цената на газа удря тора. Скокът в тора удря себестойността. После идва суша, транспорт или евтин внос от трета държава. Накрая на рафта потребителят вижда само крайната цена.
Проданов даде и конкретен пример – аржентинския слънчоглед с наднормено количество пестициди. Случаят не е просто спор между производители и институции. Той показва нещо по-дълбоко: държавата трудно контролира какво влиза на пазара и още по-трудно обяснява какво се случва след това.
Според него слънчогледът е бил деклариран за производство на биодизел, но впоследствие част от него е преработена в олио за износ. Ако това е вярно, въпросите стават неприятни. Кой контролира веригата? Кой носи отговорност? Как БАБХ допуска подобна трансформация на суровината? И защо реакцията е толкова мудна?
Проданов нарича поведението на агенцията „безумно“. Тежка дума. Но тя идва след години натрупано напрежение между производители и контролни органи. Земеделците отдавна обвиняват държавата, че е силна само на документи и проверки към местните, но странно пасивна при спорни вносни стоки.
Тази тема има и политически заряд. Защото новото управление вече говори за мерки срещу високите цени. Само че контролът върху крайните цени е едно, а производството – друго. Можеш временно да натиснеш търговските вериги. Можеш да проверяваш надценки. Можеш да правиш комисии. Но ако нямаш стабилно вътрешно производство, след няколко месеца пак се връщаш в същата точка.
Тук има нещо, което не излиза в официалните речи.
България говори за продоволствена сигурност, но реално няма завършена национална стратегия по темата. Има отделни програми, европейски документи, кризисни реакции. Няма дълъг хоризонт. Няма и сериозен разговор какво точно иска страната да произвежда след десет години. Зърно? Зеленчуци? Животновъдство? Преработка? Или просто суровини за износ?
Защото моделът със суровинния износ носи оборот, но не гарантира стабилни цени за населението. България изнася зърно и после внася скъпи преработени продукти. Това е икономическа схема, а не стратегия.
В същото време секторът се променя технологично. Големите стопанства вече работят с GPS системи, дронове, прецизно торене, сателитно наблюдение. Но малките и средните изостават. Кооперирането, което Проданов също поставя като тема, остава почти мръсна дума в българската политика заради историческите травми от ТКЗС. Само че без форми на обединение дребните производители трудно оцеляват срещу големите вериги и международните търговци.
Тук държавата отново стои по средата – между европейските регулации, вътрешните политически страхове и реалната икономика.
И още нещо. Земеделието в България вече е пряко свързано с демографията. Обезлюдени региони означават липса на работна ръка, липса на местни пазари и срив на цели производствени цикли. В Северозапада например има земя, но няма хора. В Родопите има традиции, но няма инфраструктура. В Добруджа има мащабно производство, но все по-малко населени места около него.
Това не е просто аграрна тема. Това е териториален въпрос.
И затова интервюто на Илия Проданов не трябва да се чете само като браншова позиция. То е сигнал, че секторът очаква новото управление да избере посока. Не поредната временна схема. Не кризисна пресконференция. Посока.
Защото инфлацията може временно да бъде натискана административно. Производството – не.
Бележка:
Материалът е изготвен по интервю на Илия Проданов пред БНР и допълнен с редакционен анализ на процесите в българското земеделие.
Източник:
БНР – „Преди всички“
Първоизточник:
https://bnr.bg/
